ЕДИН ПРОПУСНАТ ЮБИЛЕЙ: МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА МАРКО МАРЧЕВСКИ
Държа в ръцете си книгата „Гласът на Дряново", луксозно издание, приютило тридесет и трима писатели и поети от Дряново и дряновския край. Прелиствам я страница по страница - галерия от хора, някои ги има, други не са между живите, но всички оставили диря във времето... и съм на страница 148 - Марко Марчевски. От прочетеното научавам, че до първи октомври 2009 година е вървяла неговата юбилейна 110-годишнина. Струва ми се, че някой беше подхвърлил, че това трябва да се отбележи, но залутани в този объркан свят сме изпуснали момента.
Марко Марчевски е роден в дряновското село Марча в далечната, далечна 1898 година... Марча е малко селце /тридесет и седем къщи/ разположено по дължина край главната улица. Учителката ми по география Бонка Тихова го даваше за пример, а аз вътрешно се гордеех с това. Крънча - второто селце от моето детство. Дели ги само едно дере. Десет къщи /сега с две новопостроени стават десет/ на малък южен склон. И сега от висотата на моите години, прочела доста книги в които авторите се лутат в своето детство си давам сметка, че и аз в тия две селца съм преоткривала световните истини. И до сега си имам любими места и минавайки от там ме заливат цветни спомени - „Чучура", „Големия гьол", където се къпехме /не звучи като басейн - срещу 10 лева/, „Лъките", където пасяхме със Светлана кравите и замръквахме в игри, че майките ни тръгваха да ни търсят пощурели от тревога. Тук са и срещите ми с Марко Марчевски и с един друг непознат за мене свят... В началото на селото се издига една голяма къща - вилата на семейството - на три етажа. С детско очарование минавах през просторните стаи, дивях се на красивите мебели и със страхопочитание заставах пред пияното. Всяко лято семейството си идваше от София и донасяше със себе си непознатото от големия град. По него време Марчевски е бил около петдесетгодишен, но за мен изглеждаше много, много възрастен. Помня го замислен, излъчващ аристократизъм и бях респектирана от думата „писател". Тогава бях прочела книгите му „Сините скали" и „Партийна тайна", но сега не си спомням почти нищо - навеят ми е за партизани и деца, които са им помагали. Щекотлива тема от сегашна гледна точка - отричана тотално, но присъстваща в нашето минало. А нали знаете - без минало няма бъдеще! Бумът за марчовци и най-много за нас децата беше, когато излезе романът му за юноши „Остров Тамбукту" през 1955 година, като отпечатването на отделните части продължи до 1959 година. Имам чувството, че всички прочетоха книгата и бяхме горди, че авторът й е жив човек от нашето село.
Поговорих си със Светлана /племенница на Марко Марчевски/ и споделих с нея, че искам да се върна в спомените си към ония години и да извадя от забвението личността на чичо й. И ето какво ми припомни тя: марчовци отиващи в София я по работа, я на разходка отсядали у тях за по ден-два на „Раковска" 4. И добре са били посрещани... Споделям това, защото то е по човешки топло и говори много за Марчевски и неговото семейство.
До тук с моите, макар и оказало се доста оскъдни спомени за Марко Марчевски, но справката от антологията „Гласът на Дряново" ще поведе четящият дряновец по неговата стръмна житейска пътека. Преди време Йордан Чуховски в разказа си „Островът на краставичарите" беше написал за съвременния за тогава човек, че е „дънково магнетен", непомнещ река Янтра чиста, пълна с риба и оградена с красота, без найлонови гирлянди по храстите. Сега след първата десятка години на 21 век, човекът е компютърно дисков и не знам какъв още напреднал технологично, но не четящ. Иска ми се децата /юношите по сегашно му тийнейджъри/ да се опитат да прочетат „Остров Тамбукту". Това е покана и предизвикателство към техните преподаватели и родители, защото нищо не става само. И защото книгата заслужава да бъде прочетена, и защото, ако майката или бащата седнат със своето дете и поговорят и започнат да четат книгата /или някоя друга книга/ ще спечели цялото семейство и всички ще станат по-добри. Опитайте!...
Райна Чуховска