ВОЙНАТА БЕЛЕЖИ ТРАГИЧНАТА СЪДБА НА ЕДИН ОТ НАСЛЕДНИЦИТЕ НА ИЗВЕСТНИЯ МАЙСТОР СТРОИТЕЛ ИВАН ДАВДАТА ОТ СЕЛО КУМАНИТЕ
Сребърният часовник със златната верижка се предава от поколение на поколение
Когато постъпих в първи прогимназиален клас в училището в село Царева ливада, тогава отвори врати първата в селото книжарница. На улица „Поп Харитон“, идваща от гарата, преди да излезе на площада, на последната къща в дясно, се появи голяма табела „Книжарница Баба Куна“. Коя беше баба Куна никой от селото не знаеше. Оказа се, че тя идва от най-отдалеченото село на кметството. Така се появи частната книжарница. Появи се тогава, когато цялата търговия преминаваше в ръцете на държавата. По-късно се разбра, че баба Куна е вдовица на убит през войната, жител на село Кумани. В книжарницата ходехме почти всеки ден. Тя беше на пътя ни, по който се прибирахме от училище. Въпреки шумното, недисциплинирано държание на учениците в тази възраст, пред книжарницата и в нея, незнайно защо бяхме мирни и кротки. Това се дължеше на баба Куна. Тя ни респектираше с държанието си и с тъжния си, но спокоен поглед. Беше висока, стройна и хубава за годините си жена. Имаше тъжно лице, с дълбоки, красиви очи, на което много рядко се появяваше усмивка.
В източната стая на етажа, заедно с баба Куна живееше внукът й – моят съученик и приятел Симеон, стройно, общително и симпатично момче. Учеше се добре, четеше книги и живо се интересуваше от историята на нашия край. Ходехме с него да се къпем на Мала Дрянка, водех го на Стринава и Боруна, където понякога край обвитите в забрава крепостни стени, намирахме монети, медни, вдлъбнати „костадинки“.
- Тия ще ги подаря на баба, казваше Монката и ги къташе старателно в дълбоките си джобове. Едва ли това ще я разведри и зарадва, животът я е направил тъжна и самотна, но все пак трябва да разбере, че има хора, които мислят за нея и я обичат.
Така от него научих и за тежката, нерадостна съдба на баба Куна. Родена през 1892 година в село Кумани, в бедно селско семейство с три деца. Растяла стройна, светлоока девойка, наследила чертите на своите прадеди – куманите. Била прилежна и ученолюбива. Времето и селския живот стеснявали хоризонтите на нейното бъдеще, само кратка надежда топлела детските й мечти. Завършила основно образование и още ненавършила пълнолетие, годеници започнали да обикалят около родната й къща. Когато я питах, защо се е омъжила толкова рано, тя ми отговори с лека въздишка.
- Порядките, тогавашните порядки момчето ми бяха такива – мъж се жени, когато поиска, жена, когато я поискат. Но лошото е друго – младите понякога не се познаваха, за пръв път се виждаха на годежа. Но аз имах късмет, омъжих се за този, който ми беше на сърцето и когото виждах в сънищата си.
Правят сватбата през 1911 година, преди да навърши 19 години. Така баба Куна влиза в къщата на голямото, задружно семейство на Иван Давдата – известния майстор строител, учител на уста Колю Фичето. Мъжът й Георги Иванов е най-големия внук на майстора. Животът на младото семейство започва щастливо. Още на следващата година се ражда първото им дете – момиче, моята майка. „Богатството на едно семейство са децата – казва Давдата, те носят радостта и доброто бъдеще. Това сякаш стимулира младите. Въпреки трудните за страната години, желанието им е да създадат и отгледат голямо семейство, а негласния спор е за броя на децата – най-малко пет. Радостта на баба Куна идва и от това, че винаги има съгласие за бъдещето и живота на семейството. Годините след Балканската и Междусъюзническата война са трудни за България. Много хора остават без работа и препитание. Това е повод да търсят спасение в чужбина, отвъд океана. Заедно със свой приятел, Георги заминава за Америка. Преди да замине, Давдата дарява на внука си сребърен джобен часовник, донесен от Цариград. Сребърен часовник със златна верижка. Посланието на майстора е да го носи винаги, той ще му напомня за семейството и ще му носи късмет. Пристигнал в Америка се установява в Чикаго. Започва работа в бирена фабрика. Едва ли изгнанничеството е донесло промяна в живота му, промените винаги настъпват бавно. Но връзката му с България не прекъсва, тя е стимула в ежедневието. Пише редовно и редовно получава вести от страната. Така с нескрита радост научава, че вече има син. Това дава повод да мисли за завръщане. Събитията обаче изпреварват неговото намерение. Обявява се Първата Световна война. През 1916 година Георги Иванов се завръща в България и се записва доброволец – интересите на родината стоят над всичко. Полкът му е изпратен на Добруджанския фронт и води боеве за превземането на Тутраканската крепост и освобождението на Добруджа. След разгрома на Румъния, полкът е прехвърлен на Македонския фронт. Започват тежките боеве със силите на Антантата. На Южния фронт съюзниците увеличават натиска, а българите нямат резерви. При епичната Дойренска битка става ясно, че настъпва времето, фронта да бъде пробит. След 3-дневни боеве при Добро поле, българите са разгромени. Много от тях попадат в плен. Подписва се Солунското примирие, с което страната ни излиза от войната. Според примирието войската ни трябва да се изтегли от Вардарска Македония, Беломорието, да предаде оръжието си и над 100 хиляди офицери и войници, на запад от Скопие да останат в плен, като заложници на победителите. Тази тежка участ застига и полка на Георги Иванов.
В един топъл есенен ден, в началото на ноември в къщата на Давдата влиза неочакван пътник. „Аз съм Бучуковецът от съседното село – казва той. Набор съм на вашия Георги, бяхме с него в един пленнически лагер“, след това бавно, без никакво желание говори за условията там и за това, как с Георги дълго време планирали бягство. Но за зла участ в уреченото време Георги се разболява и преценява, че няма да издържи при бягството. Бучуковецът оставя надежда в изтерзаната душа на баба Куна, надежда, която не умира до края на живота й. Тя дълго чете и препрочита писмото изпратено от съпругът й и старателно прибира сребърния часовник със златната верижка, изпратен от него, с поръката да бъде дарен на най-големия му внук. Така след време, когато тръгва на училище моят съученик Симеон получава от баба си дарението на своя дядо. В края на същия месец, през който Бучуковецът се завръща се подписва Ньойският мирен договор. Член 105 от него гласи: „Възвръщането на българските военнопленници и интернирани граждански лица, ще се извърши веднага, с най-голяма бързина след влизането на този договор в сила“. Каква пародия на думи! Какво безочие и цинизъм на „справедливите, цивилизовани и джентълменски“ правителства на Англия и Франция. Три години, всеки ден баба Куна очаква завръщането на своя съпруг. Всяка седмица застава пред иконата на Света Дева в църква, пали свещица и реди молитва за него и всички нещастници защитавали достойнството и честта на българската държава. Години наред нещастната жена тропа на вратите на различни държавни институции. Пише писма, с очакването някой да съобщи нещо за съпругът й. Напразно, безмилостен вятър отвява гласът й далече зад хоризонта на безразличието. От края на 1919 г., до април 1920 г. в България се завръщат 18 572 заложници и пленници, а по данни на щаба на войската броят им е 111 811 души. Оставени от правителството на Александър Малинов като заложници в ръцете на англо-френските войски, повечето от половината не се завръщат. Най-после през 1921 година баба Куна получава известие, че нейният съпруг е починал във френска военна болница в Гърция и е погребан в покрайнините на град Лерин. И както казва поетът: „Къде му е гробът днес никой не знай, днес никой не знай.“ Георги Иванов умира млад, ненавършил 40 години. Оставя на поколението едни сребърен часовник със златна верижка и примерът на своя млад, съдържателен живот. Баба Куна почива през 1955 година. В дрехите, които нагласила да й облекат в последния й път намерили и последното писмо на нейния съпруг. Погребана е в гробището на родното й село Кумани.
Генчо Димитров / Дряново News
