A+ A A-

СВЯТ, СВЯТ, ЛЪЖОВЕН СВЯТ!

nikolai dimkovРомантични изповеди от детството и младостта

През есента на 1958 година, малко преди да бъдат реорганизирани окръзите, Търново организира курс за програмни ръководители. Той се проведе в почивната станция Люляците, която се намираше на десетина, петнайсет километра от Габрово, в сърцето на балкана. Беше нова, на два етажа, с локално парно и ние се чувствахме в нея превъзходно. Там се хранехме, там спяхме и там се водеха занятията ни. Аз спях в една кокетна стая с Илия Монов от Търново, който също пишеше стихове като мене. Беше слаб, висок човек с почти окапала коса. Работеше в Дряново и завеждаше културата. Беше бивш военен човек и след като го съкратили от армията Атанас Смирнов го привлече в Дряново. Аз отговарях за радио точките от Дряновска околия. На почивната станция бяхме само ние, курсистите и още няколко човека, които почиваха. Веднъж както стояхме долу, където е рецепцията, до нас се доближи млад наперен младеж и без да пита седна при нас. Те се познавали с Манов от Търново, където младежа работел в пощата. Той, без никакво притеснение започна да разказва за своите похождения. „Сега, каза, съм хванал една женена жена, която е тук с детето си, софиянка, разбирате ли? Важна птица, разбирате ли, изпечена джадия, разбирате ли?” Смигна с око и облиза устните си. В тоя момент влезе софиянката с детенцето си и седна по-настрани от нас. Беше стройна, със златиста късо подстригана коса, облечена прилично и с голямо колие, което висеше на шията и. Тогава управителката на станцията и подаде писмо, което тя го взе с треперещи ръце, разкъса плика и започна да го чете. Монов и неговият приятел си шушукаха, а аз наблюдавах софиянката под око. Гледах как съдържанието на писмото се отразява по нейното лице, как то потръпва и как изменя цвета си. Тя дочете писмото и с пренебрежение го смачка и захвърли в кошчето за боклук. После стана, хвана детето си за ръчичка и бързо отиде към нейната стая. Напереният младеж тръгна след нея, а Монов излезе по работа. Това и чаках. Седнах на нейното място и грях не грях, потърсих в кошчето смачканото писмо, грабнах го и си отидох в стаята, но след мен дойде и Монов и аз му казах, че неговият приятел, меко казано, е гамен от най-висша класа. Как може така безцеремонно да говори за жената и да си разказва просташките приключения. Хойкай, ама не споделяй. Монов се съгласи с мене и отиде да се подготвя за следобедната сбирка. Това и чаках. Извадих смачканото писмо, пооправих го и зачетох. В него пишеше:

„Скъпа и единствено моя Муценка!

Знам, че наближава да си дойдете с Ванчето, но реших пак да се обадя, защото знам, че се тревожиш за мене, много. Но повярвай, Муценка, друг път няма да те пусна сама с детето по балканите. Където сте двамата ще бъда и аз, хубаво да го знаете!

Ти как си, моя Муценка, имате ли пари, ами топло ли е там? Стаята добра ли е, ами на кой етаж е? Да се обличате дебело да не настинете. Грижи се за детето и за себе си, разбира се. Когато си дойдете да ви посрещна отпочинали, освежени и много радостни.

Сега приемете моите горещи целувки, които ти липсват много, много. Цял влак от тях пращам на скъпата ми женичка и на детенцето.

Свършвам и ти казвам пак да се пазиш ти и най-много да пазиш детето.

Завинаги твой и с голяма и искрена любов.

Винаги страдащ Жечо.

П. П. Ами там има ли забавления? Хем да не скучаеш.

Същият”

Дочетох писмото. Излязох от стаята и си мислех за Жечо, за неговата искрена любов и за още много неща, за Муца и най-вече за пребиваването й в Люляците. И се чудех навремето дядо Христо Ковача като се напиеше все една и съща турска поговорка повтаряше: „Свят, свят, лъжовен свят!” Не знам за живота ли мислеше или пък за друго нещо. Знам ли?...

Проф. Николай Димков / Дряново News

 

 

 

 

КОНТАКТИ