УЧИЛИЩНИЯТ ДИРЕКТОР ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ПОЧИВЕН ДЕН
В повечето от времето съм битувал с по-възрастни от мене хора и те се отнасяха не като с младеж, а като с равен. Така беше в родното ми село, така беше и в Дряново. Тези хора са останали в съзнанието ми като неповторими образи и с времето разбирам колко съм научил от тях. Те можеха да прощават, да помагат, да съветват, да се държат естествено и без излишна поза. Ще спомена за Атанас Нешков, директор на училището в село Гостилица, Атанас Смирнов, който ми подаде ръка и ме напъти в поезията и прозата, за Иван Койчев, който ме въведе в театъра, за стария редактор на вестник „Дряновски глас“ Стефан Дуфев, който ми посочваше тайните на журналистиката, за Русчо Мянков и за Роман Попов и още колко дряновци, които благославям с благослов! И сега, когато заставам с молив пред белия лист искам да разкажа за най-първото впечатление от Атанас Нешков, който е оставил в мене неизличими спомени и впечатления понеже мисля, че неговото въздействие е най-силно върху неукрепналата ми душа.
За Атанас Нешков и сега още се носят легенди и се разказват спомени за него, за пословичната му чистота. Роден е в с. Гостилица през 1897 г., където завършва основното си образование, а сетне продължава в Севлиево, а после в с. Бяла черква и там завършва педагогическо училище. През 1922 г. е назначен за прогимназиален учител в Гостилица и в 1924 г. за директор. На тази длъжност остава докато се пенсионира през 1955 г. Като директор той издига училището на високо педагогическо равнище. Всички, които са минали през него, а и не само те си спомнят за реда и дисциплината в училището. В своите спомени дългогодишната учителка в Гостилица Дена Димитрова (Бейкова) пише: „Когато постъпих учителка в Гостилица се откри прогимназията. Изредиха се няколко учители, които бяха и директори. След тях дълги години бе Атанас Нешков, който добре стопанисваше училището и изискваше строга дисциплина и чистота. Това се отнася и за ученици и за учители ”.
Атанас Нешков ми преподаваше български език и литература в първи и във втори клас (сега пети и шести). Аз не съм познавал по-строг учител от него, който мислеше за всеки чин и маса. Щом видеше драснато някъде или изцапано с мастило, веднага се извикваха родителите на провинилия се ученик или пък следваха наказанията. Като човек, който не се занимаваше със земеделие, Атанас Нешков по цял ден стоеше в училището и пазеше децата да не влизат в двора му и да правят пакости. През лятото също стоеше там и само когато отиваха с жена си във Варна на почивка, където имаха роднини, не беше в училището. За него нямаше делник, нито празник. За Атанас Нешков всеки ден беше работно време. Когато по-късно се сближихме, той ми разказваше, че две лета издирвал документи за историята на училището и за учителите и така съставил една чудесна летописна книга, строго подредена и с богата информация. Той ме учеше да правя собствен архив и да пазя всеки документ и писмо. От него разбрах, че в село са били учители Стефан Руневски, Гъчо Балтаджиев, д-р Михаил Тихов Мянков, Русчо Мънков, Никола Монев и други личности. Атанас Нешков по едно и също време отиваше в училището и по едно и също време се връщаше. За баба ми Гуна той беше нейният часовник. Щом минеше покрай нас, тя казваше: „Ей го на, пак станало пладня, Тъпито се връща от училище.”
В час Атанас Нешков влизаше тихо, сякаш да не подплаши някого. Поздравяваше и започваше да оглежда чиновете да не би да има някъде по тях драснато или изцапано с мастило от мастилниците, понеже пишехме с дървени перодръжки. От моя учител съм запомнил две крайно интересни за мене неща – да отбелязваме ударените и неударените срички на стиховете и да държа сметка за неверните думи в текста. За пример посочваше една неточност в стихотворението на Пейо Яворов „Заточеници”, която променяше основно стиха и цитираше:
…едвам се мяркат очертани
на тъмно модър небосклон
замислените великани
на чуДния Атон.
„А правилно е „чуТния Атон”, което значи прочут, славен, всеизвестен, знатен.
А чуДния в стиха е едно недомислие”.
Това са първите ми стъпки, които ми е предал Атанас Нешков и да приемам текстологията като наука за текста. Като разговаряхме веднъж през 1957 г. той ме посъветва да използвам летописната книга и да напиша статия за училището. Статията излезе в тогавашния окръжен вестник „Борба” – „Сто години училища в с. Гостилица” (бр. 56, 9 май 1957). Организира се голямо тържество и от тогава се сложи началото на ежегодните тържества, които продължават и до сега.
Атанас Нешков, ще кажа и това, когато сутрин влизахме в училище той стоеше на вратата и всеки ученик трябваше да си издигне единият крак, а после другия и ако бяха кални отдолу, трябваше да отиде да ги избърше и тогава можеше да влезе вътре. Баба ми Гуна казваше: „Директорът сяйче е фъркал, няма кал по гьоновете на обувките му.” А по улиците кал колкото щеш!
Той следеше какво пиша и какво печатам в окръжния вестник „Борба”. Бях много изненадан когато ми зарецитира моето стихотворение „Привечер”, наскоро излязло във вестника. Рецитираше тихо и с чувство:
Шумят столетните горуни,
шуми класилата трева.
Загледан в залеза на юни,
подпрял на откоса глава,
аз слушам: птици чуруликат
край селския задрямал път.
Трепти над мене трепетлика
и хора нейде крамолят…
Когато отидох да го видя през 1961 г., понеже майка ми беше казала, че е западнал много, особено след смъртта на съпругата му, а и от напредналата коварна паркинсонова болест. Влязох с боязън през желязната врата, а той стоеше замислен и с обронена глава. Очите му бяха пълни със сълзи, гласът му прегракнал и треперещ. „Аз пострадах много, Николайчо, кака ти Кера си отиде, сега и аз съм пътник… Спомняй си за мене с добро като си отида.” Какво можех да му кажа? Атанас Нешков беше от тия хора, които не се нуждаеха от обичайните и тривиални успокоения. Малко след това се разделихме. Завинаги!
Атанас Нешков Тъпев почина през 1962 г. Не можах да го изпратя понеже бях студент в София, но съм запазил в сърцето си неизлечими спомени, които до сетния ми дъх ще пазя.
Проф. Николай Димков / Дряново News
