ТЪЖНАТА И НЕВЕРОЯТНА ИСТОРИЯ НА БАЙ СТОЯН ЧИЛИНГИРА
Всяко време създава своите герои
Спряхме да починем с магарето на Меча поляна. Оттук пътеката поема по нанагорнището, прави завой и влиза в гората. Стара букова гора, по върховете зеленеят младите листа, пролетта вече се чувства по-ниското. Мирише на млада шума, на пролетна пъпка, носи се упойващият дъх на шистила.
Излизаме на открито. Слънцето ни посреща огряло Мазалашките поляни. Оглеждам се къде да спрем, коприва навсякъде, с каруци да я товариш. Свалям багажа и мислено споря с жената – за какво са ти тия пуйки жено, ще ни изядат главите. То челяд трудно изхранваме, а сега и тия гадинки. И докато режа младата коприва и пълня чувалите, вятър прошумява през гората, побягва нанякъде и магарето наостря уши и започва да пръхти. Щях да му се скарам, но ми хрумна, че може животно да е изскочило от гората, Балкан е това, животни всякакви. Грабвам войнствено косера и рязко се обърнах. Тогава ги видях. Стояха в края на гората, на трийсетина метра от мен. Двама, единият с каскет, другия с войнишко кепе и този с кепето държеше карабина, с дулото към земята, на колана на другия висеше кобур. Почувствах как краката ми омекнаха. Приклекнах, опрях се с косера в земята и тогава разбрах, че ръцете ми треперят. Носеше се мълва, че шетали към Узана, около Грамадлива водили битка, но тук в нашия край беше спокойно. Спокойно, спокойно, ама ето на...Такива мисли минаваха през главата ми, докато ония ме оглеждаха. А аз стоях в копривата като изсъхнал пън и гледах в тях. „Ела! - каза оня с каскета – не бой се и ние сме хора като тебе“. Бавно се приближих. Спрях се на пет-шест крачки от тях и ги погледнах в очите. Аз, хората по очите ги познавам. Очите отразяват душата. Погледите им ми се сториха човешки, но напрегнати и тъжни. „Ти от къде си?“ - попитаме този с каскета. Казах му. „А как се казваш?“ „Стоян – отговарям, но гласът ми прозвуча някак си напрегнато и дрезгаво – Стоян Цанев, наричат ме Стоян Чилингира“. „Чилингира?..., изненада се той. - Тоя, който подстрекаваше миньорите в мината да дигат стачка“. „Защитавахме интересите си – казах спокойно – щом ти крадат от хляба трябва да реагираш, такъв е животът.“ Седнах на тревата – където ми посочи, седна и той. Другият стоеше облегнат на дървото и очите му шареха наоколо. Взеха да ме разпитват. Разказах им за кмета, за мината, за капитана който ме би с пистолета по главата, въобще за всички безобразия на властта. Двамата ме слушаха мълчаливо. „Стояне – прекъсна ме тоя с каскета – знаем, че си честен човек“. „Честен, но беден“ отговорих. „Бедността не е порок – каза той. Пороците са други. Дано и бъдещето те запази такъв“. Мълчах и гледах пред себе си. Не разбирах на къде бие. А той изведнъж изплю камъчето. Каза ми, че имат нужда от помощ. Ранен техен другар се нуждаел от лекарства и превръзки. „И ти ще ни помогнеш, как ще решиш сам. Ето ти пари“ - и ми подаде няколко банкноти“. Стана и подаде ръка. „Утре те чакаме тук“. Стиснах му ръката, тя беше студена и влажна, от допира ме побиха тръпки. И преди да кажа нещо те изчезнаха бързо, както и бяха се появили. Изведнъж ми стана студено. Излязох на слънце. Стоях неподвижен, като препариран, колко време не зная, но то беше достатъчно, за да разбера положението си – бях загазил, сериозно загазил. На ти сега коприва, на ти пуйки! Чувал бях за ятаци, изгорени живи, заедно с къщите, животните и семействата. Въпреки това знаех, че ще направя всичко, но как трябва да стане. Нали властите следят кой какви лекарства купува, защо ги купува. Лутах се из лабиринта на собствените си мисли и изведнъж нещо ми прищрака в главата. Премина като светкавица една мисъл. Празна глава, но и тя ражда мисли понякога. За минути напълних чувалите и подгоних магарето към къщи. Разтоварих набързо. Намерих чиста кърпа и шише с ракия и започнах да точа косера. Бързах, защото колебание пълзеше в главата ми. Допрях наточеното острие до дланта си и притворих очи. Дръпнах рязко косера и за миг сякаш изгубих съзнание. Когато отворих очи, цялата ми ръка червенееше от кръв. На другия ден, със свито, тревожно сърце отидох на срещата. Три пъти се срещнах с тези хора, дори не им научих имената. Не исках и да ги зная. Просто нарекох за себе си, тоя с каскета – Командира. След третата ни среща те изчезнаха. Дали някога щяха да се появят отново.
След тези срещи животът ми рязко се промени. Из главата ми блуждаеха мисли непознати преди. Страхувах се, че някой ме следи, спях зле, ослушвах се нощем. Успокояваше ме само това, че къщата ми беше накрая на селото, до гората и аз мислено си бях начертал маршрут, по който можех да изчезна в Балкана. Така вървеше животът ми: напрегнато и тревожно, докато не ме арестуваха. Рано една сутрин ме хванаха по бели гащи. Закараха ме в полицията в Трявна. Започнаха разпити и бой, за да призная, че съм ятак на партизаните. На втория ден ме откараха в Дряново, в Околийското управление. Но за разлика от Трявна, никой не посегна да ме бие. Разпитваха ме отново – лично околийския началник Живков. Разпитите се водеха спокойно, без заплахи и бой. А аз за пореден път се опитвах да докажа, че не съм виждал партизанин. Срещал съм хора в Балкана, но на челото на никого не пише какъв е. Но моята работа е такава, всеки ден извличам дърва и трупи с двете си магарета. Не знаех дали съм бил убедителен, но след разпита началникът ми подаде пари и нареди да ме пуснат в града, за да отида на бръснар. Трябваше да се завърна в управлението в седем часа вечерта. Останах изненадан. Колкото и трагично да изглеждах не бях за подценяване, щом имах възможност щях да духна. Когато излязох навън, по странични улички тръгнах към гарата. И докато уверено вървях изведнъж ми просветна, че това е капан направен от тактичен и умен човек. По петите ми сигурно има агенти, които щяха да ме арестуват щом се качех във влака и така сам щях да докажа своята вина. Разумът накрая надделя, върнах се в управлението в уречения час. На другия ден ме откараха в окръга. В сградата на търновската обществена безопасност разпитите и боя започнаха отново. Но аз държах на своето. Дните минаваха и никой не можеше да каже колко ще лежа тук. Стягах душата си с мисълта да не изгубя дух и изпадна в униние. Минаваха дни, седмици, месеци, губех представа вече за времето, когато ме посети някакъв непознат. Представи се за мой адвокат. „Какъв адвокат – учудих се аз. Не съм наемал никакъв адвокат. Беден човек съм, нямам пари дори да се усмихна“. Той ме успокои, че всичко е уредено. Не повярвах на приказките му, но се изненадах при мисълта, че „ония“ имат влияние навсякъде. Адвокатът заведе дело, което бързо влезе в съда. Там не можаха да докажат вината ми и бях освободен.
А сега накъде? Да се захвана със старата работа беше неуместно. Почнах работа в железниците, не беше много приемлива, но трябваше да се живее. Там ме завари 9 септември. Очаквах бързи промени, но тук в дълбоката провинция те идваха бавно. Така се заредиха години на очакване и надежди. Вървях по пътищата на своята съвест и все очаквах в живота да се възцари ред и справедливост, за която мечтаехме и се борихме. Дойде време да се пенсионирам. Дадоха ми някаква мижава пенсия и за да мога да изхранвам семейството си започнах работа в Пътното. Поддържах определен пътен участък. Така, с моя помощник магарето, в студ и пек поемахме сутрин на работа. В един топъл, летен ден в началото на юли чистех канавките край пътя, когато кола спря почти до мен. Слезе мъж на възраст, с прошарена коса, помислих, че са объркали пътя. Но той поздрави, поогледа ме и подаде ръка. „Стояне, ти май не ме позна“ - каза мъжът и се усмихна. Поех подадената ръка. Тя беше студена и влажна. Нещо ми присветна. Най-после след толкова години, все пак се срещнахме. Седнахме, както на времето, в края на гората и той взе да ме разпитва за семейството, за децата, за здравето ми. „Как, нямаш ли народна пенсия? - взе да се възмущава. „Не ми трябва – казвам такава пенсия! Той ме изгледа учуден. „ Хората ще се избият, а ти – не ми трябва!... „Ако взема такава пенсия, нали сам ще призная, че съм бил виновен и неправилно не са ме осъдили. Нали ще компрометирам човека, който ме извади от затвора. Все си мислех, че е някои от вас, но съм грешал. А знаеш ли кой ми помогна? Началникът на околийското в Дряново, Живков. Той наема адвоката да ме извади от затвора. Това научих от самия адвокат след девети септември. Гледах го в очите и чаках някаква реакция. Командирът мълчеше, мълчеше и Балкана притаен в юлската жега.
„Командире – дигнах поглед и го погледнах в очите. - Защо търпяхте толкова лишения и губехте живота си из горите, щом бързо забравихте и потъпкахте идеята за която се борихте. Жалко, но е така. Когато дойде време да се пенсионирам, разбрах, че един от вашите, големец в минното управление, за зла участ с моите имена, ми е присвоил подземния стаж от мините. Затова и неможах да се пенсионирам като хората. Къде ли не се жалвах, къде ли не писах, дори и на Тодор Живков, но глас в пустиня, реакция няма. Нали вие управлявате. Къде е тогава правдата и справедливостта, за която се борихте!“ Подухна вятър от Балкана. Долу, в ниското пропищя свирка на влак. Криволичещите траншеи на „шестицата“ препратиха ехото към билото, после всичко утихна.
„Стояне – каза най-после Командира – Ние управляваме, но други дават командите и преди да слезем от Балкана, те бяха се настанили вече във властта“. Той гледаше напрегнато в мен. А аз стоях несигурен, изненадат и самотен, с горчивото чувство, че между нас стоят различия и пропаднали надежди. Осени ме мисълта за несигурното бъдеще, за човека, който незнайни подбуди са накарали да поеме и преживее риска, за да помогне на един обикновен човек като мене, борещ се за хляб и място в живота. Какви чувства таях към този човек. Мятах се между реалността и спомена, страдах по каменистите пътеки из лабиринта на преклонението и отрицанието.
Разделихме се с командира като приятели, но с чувството, че между нас останаха много неизяснени въпроси, на които трябваше да намеря отговор. Един почивен ден станах рано. Когато слънцето изгря, стоях пред църквата в Плачковци. Не бях набожен, от малък не бях влизал в нея, но сега нещо ме теглеше натам. Казвам на свещеника, че искам да запаля свещ и спомена един човек. „Близък, роднина или приятел?“ „Не! - казвам, мислех, че ми е враг, но се оказа, че не е, просто бяхме от двете страни на барикадата.“ И му разказах накратко. Запалих свещ и сякаш се успокоих. Дължах много на този човек, макар късно да бях го осъзнал. Душата ми беше спокойна вече, бях намерил сили да изразя благодарността си към него и към божията милост, че все още на земята са живели достойни и доблестни хора.
Това е тъжната и невероятна история на бай Стоян Чилингира от село Креслювци, бивша Дряновска околия, село приютено в дълбоките пазви на Тревненския балкан. Като бригадири от рудник „Лев“ през лятото на 75-та година монтирахме металните ограждения край шосето за село Кръстец, като представител на Пътно управление бай Стоян ни беше бригадир. Срещите с този човек бяха винаги интересни. Буден, любознателен, природноинтелигентен, макар и с основно образование, с вродено чувство за справедливост и нетърпимост към неправдите в живота. Незаменим оптимист, упорит и работлив, с бистър ум и меко любвеобвилно сърце. Рецитираше ни Ботев и Вазов, незаменим разказвач и събеседник. Когато разказваше историята на своя живот през обедната почивка той по своему я преживяваше отново. Очите му се пълнеха със сълзи, а гласът му често прекъсваше. Щом разбра, че съм от Дряново, той седна до мен и няколко пъти ми повтори, че трябва да се гордея, че живея в този град, дал подслон и възпитал един благороден и доблестен човек – рицар на своето време Стамен Живков. Това стана и повод да ни разкаже покъртителната история на своя живот. И до днес тази история не ми дава покой. Изпитвах чувство на преклонение към тези хора живели в трудните времена на недалечното минало, борили се с достойнство и чест за по-добър и справедлив свят, но въпреки всичко съхранили нормите на своя човешки морал до края на живота си. Потиска ме обаче натрапчивото тревожно чувство, че в днешното злобно време на бездуховност, алчност и морално падение, такива хора страшно много липсват на този загниващ съвременен свят.
Генчо Димитров / Дряново News
