ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО НИКОГА НЕ НАПРАВИ ИЗЛОЖБА
Аз го познавах добре, защото живееше близо до нас. Освен това, след като свърши художествената академия, не се минаваше ден да не се срещнем. В повечето случаи той ме търсеше, понеже пътят му минаваше покрай нас. От него знаех, че е роден през 1927 г. След завършване на основното си образование в с. Гостилица, се записва в класическия отдел на Априловската гимназия в Габрово. От 1952 г. постъпва в художествената академия, която завършва с отличие графика и стилознане през 1957 г. До 1959 г. е преподавател в Хасковския учителски институт, след което се мести в София в Средното професионално училище по полиграфическа промишленост, където се пенсионира през 1987 г. Това е най-общо от биографията на Илия Вишков. И още няколко щриха ще добавя от младежките му години.
Навремето в моето село се правеха много забави, които бабичките наричаха цънцараж. В края на 40-те и началото на 50-те години селото ни беше пълно с млади хора. На тези цънцаражи, които ставаха в училищния салон, те често бяха придружавани с концертно рисуване. Изпълнителят беше, то се знай, Илия Вишков. Спомням си го като сега. Облечен в бял шантунген панталон, поплинена бяла риза с къс ръкав, той артистично пристъпваше на сцената към статива, на който беше опънат голям бял картон, размахваше въглена в кръг и леко и загадъчно се усмихваше. Тогава нямаше флумастри и други пособия за рисуване и въгленът му бе основното средство. После започваше да рисува под такта на музиката, изпълнявана от акордеониста Иван поп Василев. Той се усмихваше, покланяше се и малкото салонче избухваше в ръкопляскания след като се покажеше на белия картон рисунката, която рисуваше. С маршова стъпка се отдръпваше встрани и продължаваше да се покланя. Това беше за селото новост и тази новост се посрещаше много добре.
Тогава, който се опитваше да следва трябваше да получи бележка от ОФ (Отечествения фронт). И държа да кажа с чиста съвест от селото никой не получаваше свещената бележка от ОФ. Ето как с. Гостилица с 1800 жители беше обезглавено без висшисти. Например от моя род няколко способни млади хора „изгоряха” в тая вакханалия, която се разиграваше след девети септември. Те биваха обвинявани като бранници, легионери и незнам какво още. В това число беше поставен и талантливия художник Илия Вишков. Тия прословути бележки от ОФ ги издаваше един другоселец. Ще му спестя името и ще кажа лека му пръст. Защото за мъртвия или добро или нищо! И гостиловци му подражаваха.
Илия Вишков пое към художествената академия по един странен начин. В Дряново се провеждаше шествие, в което участва и с. Гостилица. Тогава Илия нарисува големи платна, с които заклеймяваше прогнилия западен капитализъм. На парада тия рисунки направили силно впечатление на важен партиен лидер от окръга. Той се заинтересувал кой е художника и оттогава вратите на художествената академия се отварят за Илия. Изкушавам се да кажа, че тези рисунки, опънати на големи рамки стояха дълго време на читалищната сцена, но вече отдавна ги няма. Бяха начупени и унищожени, показвайки нашето отношение към историята, към историческата ни памет. Ще кажа още, че ние сме царе на съсипването, на немарата към миналото си!
За новата власт Илия Вишков се отнасяше отрицателно, но въпреки това, не го чух да каже дума против нея. На тая тема той не говореше, а когато някой започваше да говори бързо се отдалечаваше. И мълчеше. Както казваше майка ми: „Мълчано безцяно!” Изглежда травмата, която е останала от младежките години толкова дълбоко бе заседнала в сърцето му и нищо не можеше за я заличи. Молил съм го да направи изложба когато бях директор на културния дом в Дряново, предоставях му фоайето, но той дума не даваше да се издума. По-късно, когато почина Илия Вишков, неговия братовчед, който живее във Варна и който съхранява картините му, ме помоли да направим изложба в Дряново. Аз отказах, защото не исках да смущавам паметта и неговото убеждение, а кой ли го интересуваше вече за рисунките на Илия.
От Илия Вишков имам една моя рисунка, която ми бе рисувал на млади години и една скица на писателя Стефан Руневски, която ми нарисува за дипломната работа „Стефан Ст. Руневски – литературно-критически очерк”, която защитих през 1965 г. Имах и седем-осем писма, от които са оцелели само две. Останалите и още други с тях бях ги изнесъл в едно съседно село, в което имахме къща. Тя бе ограбвана постоянно от циганските банди и вече е заприличала на катун. Та в тези набези изчезнаха и писмата на Илия Вишков и на други интелектуалци. Тия две писма, които ми останаха са писани в различно време – през 1973 и през 2002 г. Първото е във връзка със статията, която пишеше Илия за Дряновската къща. В нея надълго и нашироко се занимаваше с проблема като цитираше български и чужди източници и търсеше връзката на Дряновската къща с архитектурата на Тревненската и Жеравненска къща, а така също и с къщите по поречието на р. Камчия. Той ми я изпрати, защото тя бе предвидена за сборника на Дряново, който смятахме да отпечатаме. Но сборникът не излезе, материалите се попиляха, а и аз заминах за Шумен като асистент във Висшия педагогически институт. Второто писмо е от 6 март 2002 г. То е изпратено от с. Гостилица до Шумен. Аз го възприемам като реакция за глупостите, които вършат поземлените комисии и унищожават многовековната история на селищата. Заличават имена на местности и природни забележителности, а те са част от културата на народа, на неговата памет и на неговото битие. Илия Вишков не само обясняваше за местности като Батакя, Ферадовата, Узуновата, Курдовата, Романица и т. н., но и за сборищата „Св. Марко”, „Св. Дух”, „Русаля”, „Мочура” и „Чукаря” като обясняваше вещо и много аргументирано например за „Св. Марко”, свързвайки го с император Марк Аврелий. „Навлязоха в поземлените комисии – пише той – полуграмотни хора, които през плет не бяха се докосвали до земята. Те с лека ръка, за две минути премахват изконни имена на местности. Българската земя, въпреки всичко, ще има своите стопани…и те трябва емоционално да са свързани с многобройните красиви имена.” Илия Вишков ме караше да напиша едно обръщение до Министерството на културата, подписано от редица интелектуалци на селото. Аз му отговорих и съм запазил черновата на моето писмо. В него, между другото, пиша: „Драги Илия, това, което пишеш е и моя болка. На нашите отчаяни молби никой няма да обърне капка внимание. Аз съм сигурен, че те ще вземат призива ни написан от изкуфели старци! Тях друго ги вълнува…Селото остана празно и всеки Божи ден намалява. Кажи ми кой да се заинтересува сега, а?” Така приключи болката на Илия Вишков. Та Илия Вишков си отиде неразбран и неоценен. Той никога не направи изложба. Беше обиден, че няма да го разберат, особено гостиловци и ще се подиграват. Освен това, дълбоко в себе си таеше обидата, която беше заседнала в съзнанието му и нищо не можеше да го промени. В село го смятаха за особняк, че той е краен в разсъжденията и оценките си, а забравяха за нанесената му на младини травма, когато години наред се мъчеше да постъпи в художествената академия.
Илия Вишков си отиде на 10 август 2009 г. Неразбран и озлобен, травмата, която му беше нанесена в ония години беше залегнала дълбоко в него, а отношението, както вече писах, го измъчваше много и той не разговаряше почти с никого. Живееше в един свят изолиран отвсякъде, вглъбен в себе си и това, мисля че го успокояваше. Затова накрая ще кажа – спи спокойно вечния си сън, художнико. Сега никой не може да се подиграва с теб. Ти си отиде неразбран и огорчен. А съм сигурен, че дълбоко в себе си мечтаеше да бъдат изложени твоите платна някога. Но, уви! Сега само те ще ти напомнят за таланта ти, който остана неразбран. И надали някой ще прояви интерес към теб. И още едно ще кажа – няма, или аз поне не знам, картина от Илия Вишков поставена някъде в читалището, или в училището, или в общината. Пълно забвение. Това ли заслужават интелектуалците ни? Така ли се гордеем с тях? И ще кажа още – Гостилица е длъжна към художника Илия Вишков. Много длъжна! И ще кажа още нещо – докато съм жив ще ми напомня обложката на книгата „Гостилица в миналото и сега”, която обложка бе нарисувана от вещата ръка на Илия Вишков и представя ландшафта от изгледа на селото.
И ще кажа още – селото ни сякаш обедня без Илия Вишков. Повярвайте ми.
Николай Димков / Дряново News
