ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО НЕ ОСТАВИ РИСУНКИ
Аз го помня. Бях дете, когато почина. Живееше на главната улица съвсем близо до нас. Виждал съм го да минава изправен, строен, с меки черти и поглед спокоен, усмихнат, облечен в дрехи на гимназист от Търновската гимназия. Майка ми, когато минеше Рашко, ще се спре и после като на себе си ще повтори: „Хубаво момче, на кого се е метнал такъв хубавец...". Нашите лудории на улицата бяха толкова много, че просто не можеше да премине спокойно човек, там а той, Рашко, се оглеждаше, изчакваше да се свърши някоя от тези лудории и тогава тръгваше усмихнат.
И никога не се скара. Такъв си го спомням. От моята детска памет са избледнели много подробности, но и сега го виждам да минава с момчешкия си вървеж.
Рашко Славчев Димков е роден на 10 август 1924 г. в с. Гостилица, Дряновско. Баща му Славчо Димков е бил строителен работник, каквито са повечето гостиловци. Той е ръководил много строителни обекти из цялата страна, последният от който е затворът в гр. Лом.
През 1935 г. заминава за Техеран при брат си, помамен да спечели пари за голямото си семейство. Рашко вършел всичко вкъщи: въртял чекръка да помага на майка си, пасял кравите, жънел, но най-много го увличала коситбата. Сестра му Иванка Раева (Димкова) си спомня, че когато косял косата му пеела в ръцете! А майка ми е разказвала, че се е спирала да гледа как Рашко коси: „Божке, като направи две-три крачки, ще се спре, ще се обърне назад да види дали тревата се нарежда и усмихнат ще продължи. Той не косеше, а сякаш рисуваше с косата." Рашко Димков учи в родното си село, където завършва с отличен успех. Атанас Нешков Тепев, тогава директор на училището и преподавател по български език, ми е разказвал, че Рашко бил за пример. „Нито веднъж не дойде неподготвен или пък с кални обувки и дрехи. Неговата кротост беше пословична."
След завършване на основното си образование се записва в Първа мъжка гимназия във Велико Търново. По спомени на съученика му Иван хаджи Ненов Димков, Рашко много бързо свиква с новата обстановка в гимназията, което се държало на хубавите качества, които притежавал. Обичали го всички, учители, но най-вече го обичала г-жа Савова по френски език. Тя не пропускала всечи час да казва: „Димков, продължавай да учиш езика както до сега, а аз ще ти дам всичко да продължиш по-нагоре." Рашко се записва в кръжока по френски език „Allianse Fransaise". По спомени на Станчо Денчев той бил най-добрият ученик в него. „С хубавия си външен вид, с привлекателния си зеленикав поглед беше харесван от много гимназистки - спомня си Иван поп Василев и продължава: Не съм срещал такова съчетание между младежка двойка, както Рашко и Дончето от с. Ресен, Великотърновско." По пози повод Димитър Кукуряков пък ми писа: „Имаше една приятелка ученичка, която се казваше Йорданка Банзарова от с. Ресен, В. Търновско, която беше нарисувал и държеше портрета й над леглото си. Рашко се отличаваше като рядко надарен млад и талантлив художник. Жалко, че не разви способностите си."
След 9 септември Рашко Димков не се изкушава да влезе в никаква политическа организация, а живее с увлеченията си на художник. Сестра му Иванка разказва, че често го викала да рисува Георги Димитров, Васил Коларов и други партийни дейци. Спомня си още, че Рашко рисувал близките си, от които рисунки не е останало нищо. Само баба му остава нарисувана на стената на хамбар с въглен, но и тази рисунка изчезва когато е съборен хамбара.
Споменах, че бащата на Рашко, Славчо, заминава през 1935 г. на работа в Техеран, но избухва Втората световна война и границите затварят и той остава в чужбина. От Персия, с голяма група строителни работници тръгва за България, но властите ги мислят за диверсанти и ги изпращат на заточение в Индия. Те са подложени на истински кошмар - всяка нощ са нападани от диви племена и ограбвани. Славчо Димков се разболява и постъпва в болница. И тук свършва живота му. На 7 януари 1946 г., едва на 50 години! Така приключва един харамийски живот изпъстрен с перипетии, със скитничество и недоимък. Пари не спечелва и оставя голямото си семейство в мизерия. После идва и най-тъжното - Рашко се разболява като войник. Постъпва в болницата в Силистра, после го изпращат в Русе на лечение и накрая се връща в родното Гостилица. Той толкова е слаб, че се движил из двора като сянка. От хубавото лице само погледът е останал и горящите зеленикави очи сякаш да подсказват колко е обичал живота, майка си Стояна, брат си Димитър, сестричката Иванка...
На 17 март 1947 г. Рашко Славчев Димков почива. Ненавършил 23 г. Спомням си беше слънчев ден. Тялото беше изложено в закован ковчег. Ние, децата, щъкахме насам натам из двора. Аз гледах сестра му Иванка, брат му Димитър, майка му Стояна, които бяха потопени в скръб и мъка и поглеждаха към нарисуваната баба Иванка на стената на хамбара с въглен. Впрочем, тази рисунка стоя дълго време там, сякаш да напомня за младия живот така безмилостно прекъснат от смъртта. Семейството продава ниви, шевната машина и друга покъщнина, за да изпълнят заръката на двамата покойници - на бащата Славчо и на сина Рашко да се изучи Иванка. И като насън на Стояна и се счува в празния двор Рашето да се обръща към нея: „Мамо, аз ще отида да покося малко на Хаджиовото". После ще подхване весело народна песен, така както той само може да свири с уста
И сега, когато пиша тези редове, когато рисунката вече е отнесена от неумолимият ход на времето и хамбара вече е съборен, когато нито една скица не е оставил талантливият художник ще се задоволим само с разказа за него...
Николай Димков / Дряново News