ЖИВОТ МЕЖДУ СТРОИТЕЛНОТО СКЕЛЕ И СТРУНИТЕ НА ГУДЪЛКАТА
Кой не знае Тодор Амака, кой не е слушал неговите песни и не се е прехласвал от медените звуци на четириструнната му гъдулка. В близкото минало хората от Дряновския край, на празници, тлаки, сборове и сватби, слушали гъдулката и песните на Амака. Под загрубелите пръсти на трудовите му ръце, струните оживявали - пеели и плачели, кротки и гневни, укротени и приласкани от силата на таланта. Каква съдба го сподиря, каква орисница го ориса, та цял живот песента извира от него.
Тодор Дончев Ахмаков е роден на 25 октомври 1895 г. в село Доча. Дали някой е предполагал, че малкото, притулено в подножието на платото Стринава селце, ще роди и отгледа такъв майстор певец и гъдулар. В бедното селско семейство на Дончо Ахмаков се раждат трима сина. Вторият по ред е Тодор. Той завършва четвърто отделение в килийното училище на дядо Даскал в село Чакалите. По-нататък пътя е начертан - училище ще е животът, а той не оставя време за избор на занаят и професионално ориентиране. Покрай баща си поема по трудния път на строителния занаят, без умения и опит, със смущаваща фамилия. Тя идва от неговия непокорен дядо Колю. През пролетта на героичната 1876 г., когато турската войска обгражда в Дряновския манастир, четата на Бачо Киро, тежки дни настават и за жителите на околните села. Бедната рая била принуждавана да храни турската войска. Под силата на ятагана, заклал и последната си овчица дядо Колю и я сложил в казана. Но в непокорната му глава се зараждало отмъщение - вместо камък, подложил под казана пън от дърво. Изсипаната чорба вбесила онбашията. „Ахмак, с ахмак!" - крещял той, но свързал случая с глупостта на стареца. Така дядо Колю, разминал се на косъм с турския ятаган, приел с усмивка новата си фамилия - Ахмаков. Така направили и неговите потомци. А Тодор Дончев се обръщал с усмивка към някой щур, свой връстник: „Само не се приравнявай с моята фамилия..." Но времето минава, Тодор Ахмаков става известен, почитан и уважаван, как тогава ще наричат този човек с прозвището „ахмак" - и се ражда Амака - прякор произнасян по-другояче - с уважение и признание.
С течение на годините мъжете от Доча намирали препитание в строителството. В двадесетината родови къщи се раждали и възпитавали наследствени строители. Със своите колеги от околните селища, рано напролет тръгвали на гурбет. По неписаните закони на строителната гилдия, младите и неукрепнали юноши, първоначално се насочвали към по-лека работа - дърводелството. Така съдбата отворила вратичка на вътрешната страст на Тодор - да дълбае и прави гъдулки. Правените от ясен модели се увеличавали, начинаещият майстор търсел по-добър и чист звук на гъдулката, хармоничен с неговия глас.
Израстването в занаята се прекъсва от злокобните облаци надвиснали над страната. Отекващите маршове на войнишките ботуши стряскат Европа. И мъжете поемат с войнишките раници на гръб по пътища на войната. Но в раницата на Тодор Дончев място намира и неговата гъдулка. Особено тежка за него е вестта за убийството на брат му на фронта в Сърбия. Дали раните от войната не са пречупили желанието му за музика и песни. Те се лекуват с години, а само песни не са достатъчни. Усвоил строителния занаят Тодор Дончев започва работа самостоятелно. С местни строители изгражда къщи, училища, обществени сгради. Работи и по линията Септември-Добринище. Строи гарата на Якоруда. По това време прави и една от най-важните стъпки в своя живот - оженва се за съселянката си Неда, с която отглеждат четири деца - три момичета и едно момче.
Където и да се намира на гурбет - в Свиленградско, Добруджа или Влашко, неизменен спътник на Амака е неговата гъдулка. Дядо ми, известен майстор строител, на когото строителните пътища често са се преплитали с тия на Амака, разказваше за него: „Слизаме от скелето, да хапнем и починем и Тодор грабваше гъдулката. Песента сякаш ни отнемаше от умората, а свирнята му - топлина и радост за душата. Засвири ли гъдулката, запее ли Тодор, сякаш Бог слиза на земята и тръгва между хората". Тодор Дончев оставя след себе си не само къщи и песни. Той извършва и друго, осмислящо живо та му дело - проучва местният бит - нрави и обичаи, сватбени ритуали и главно песните от този район. Народните песни са силата, която народното творчество непрекъснато влива в живота на певеца и гъдуларя. „Гъдулар къща не храни, но блазе на тая, която го има!"
През 1924 г. в Царева ливада започва строителство на ново училище. Строежът се поема от местните строители Дончо Стоянов - ръководител и Тодор Дончев - майстор строител и двамата от Доча. Сградата е завършена през следващата година и започва подготовка за нейното откриване. „В деня на откриването - спомня си учителят Ганчо Пичиков от Царева ливада, селото осъмна бодро и свежо, натъкмено за посрещане на важни правителствени гости. В двора на училището деца, ученици и родители, начело със строителя Тодор Амака. Чакат с нетърпение пристигането на делегацията. Девойки с народна носия държат трикольорна лента, която трябва ритуално да бъде прерязана. Делегацията, водена от министъра на благоустройството Янко Стоенчев, приветствана още на гарата от кмета на селото, поела към училището". В това време, от поляните срещу гарата се разнася приятна, дразнеща сетивата миризма, започнали да пекат агнета на шиш. Гостите, усетили миризмата, започнали да се поглеждат. Разбрал езика на погледите, кмета Симеон Рашков изказал пред министъра съмнение, че времето на делегацията няма да стигне за празничната трапеза, с изстудените напитки и крехките печени агънца. И предложил, училището, което се виждало прекрасно от поляните, да бъде открито от дистанция. Така делегацията поела към трапезата, а лентата на откриването останала непрерязана. Групата в училището, осведомена за ситуацията, разочарована си отива. А майстор Тодор Амака опънал струните на гъдулката и изпял една гневна песен, бичуваща покварата и лакомията на държавните мъже.
Където и да са на гурбет, строителите балканджии се завръщат по Димитровден. Започва заслужена почивка и живот с други измерения - тлаки, седянки, годежи и сватби, низ от преживявания, тежко, но любимо време за гъдуларя Тодор Амака. Едва ли има местен обичай, без гласа на неговата гъдулка. А какво е сватба без Амака, без неговите песни и свирни? Местните селски сватби са неговото истинско призвание. Над 250 песни има в репертоара си известния певец, песни свързани с отделните обредни ритуали.
Сватбата е динамично менящо се събитие с предвидимо начало и непредвидим край. Народно поверие е, че всеки провал в този ден, носи беди и неудачи в живота на младото семейство. По време на сватба, на която кумът, състоятелен и самонадеян селянин държал много да няма „надве-натри", а всичко трябвало да бъде както трябва, булката неочаквано високо и шумно кихнала. Това спряло гладкия ход на ритуала, но благодарение на усета и опита си Тодор Амака, без да се смути, умело завъртял лъка на гъдулката и под звуците на нова мелодия запял: „Кихай, кихай булка - кумът ще дарява". Тази песен се пеела на Бъдни вечер, когато по народен обичай на кихналия, стопанина дарява нещо. След като свършила песента, кумът се провикнал: „Наздраве булка, една юница е твоя!"
За сватбите Тодор Амака води надлежна документация. Всяка покана е записана грижливо в дневник. Само за поканите на две сватби има бели полета. Първата по незнайни причини е отказал и сватбения ден завършил фатално, със смъртта на булката, а втората по думите на самия музикант е тежко преживяване, което едва ли може да се нарече сватба. По спомени на моя дядо, двамата се срещат в Царева ливада. И тогава изплакал болката си Амака. Тя била свързана с негов колега и приятел Митю, останал вдовец с три момчета, най-голямото на 10 години. „Казвам му да прибере някоя жена, но той се срамувал от хорски приказки. Пък и коя жена ще се съгласи да отгледа три чужди невръстни деца". Какво са си говорили повече не ми стана ясно, но три дни след тая среща, в Гиргининото кафене в Лесичарка, проплаква гъдулката на Амака. Къде е Доча, къде е Лесичарка? А на другия ден, пред една от крайните къщи на съседното село, спряла конска каруца, карана от вдовеца - баща на трите момчета. В тая къща живеела отдавна забравена мома, далечна роднина на моята баба. Нещастна съдба тегнела над нея. Изиграна и изоставена от своя годеник, тя виждала спасение единствено в черната забрадка на монашеството. Но ето, плаха надежда почукала на дървената порта и в образа на закъснял сватовник влязла в забравената къща. С остарелия чеиз и момата, поел обратно нещастния вдовец, по безпътните дни на своя живот. В главата му бушувала единствената мисъл - как хората и децата ще приемат бъдещата мащеха. В мълчание се движела тая процесия на последната надежда и така щяло да бъде до края, ако преди селото не била посрещната от гъдулката на Амака и трите момчета, с букетчета цветя в ръце. Тръгнал пред каруцата гъдуларя и тъжна песен обиколила тесните улички на селото и спряла в двора на Митювата къща. А там била опъната трапеза и хора от селото стояли край нея. А дядо и баба пременени като за празник, посрещнали новата стопанка на тоя дом. Така започнала тая сватба, така и завършила, без ръченици и сватбарски изблици. Сръбнал и ял със сватбарите Амака и свирил и пял както никога, а през цялото време от тъжните очи на булката капели щастливи сълзи. „А за Тодор какво да кажа? - каза накрая дядо - такъв си беше той, чуждата болка преживяваше по-тежко от своята".
През 1947 г. в Царева ливада започва строителството на нова читалищна сграда. То се осъществява от местни майстори на трудови начала. Дейно участие взема и майстор Тодор. През 1950 г. сградата е завършена и открита. Новото читалище осмисля живота и творчеството на народния певец. Паметни ще останат в живота на гъдуларя окръжните фолклорни празници. При сценичните изяви в Боженци, Черновръх, Стоките и Кръвеник, идват и първите награди, като изпълнител на народни песни и инструменталист. Групата за песенен фолклор, с негово участие, също получава награди. „Годините се трупват, а сърцето ми сякаш се подмладява" - казва Амака.
След социално-икономическите промени, настъпили след Втората световна война, именно народния певец Тодор Амака внася промяна в сценария на сватбените ритуали, без да накърнява тяхната динамика. Той умело свързва старите народни традиции, с новите изисквания. В тетрадката дневник на вписаните сватбени тържества, съхранени и до днес от наследниците на певеца, са записани повече от 300 сватби. Това по себе си е едно голямо признание към народния певец и гъдулар.
Редки са миговете на покой, в напрегнатия живот на Амака. Без да прави равносметка, той се решава на нова забележителна стъпка. Започва без колебание и подготовка, да строи нова къща в Доча. Проектира я сам, изгражда я сам и вдига бялата „ритуална" риза на покрива. Това събитие доказва желанието му, въпреки изникналите възможности, да остане верен на корена си. Родното село, природата и хората са радостта и вдъхновението на народния певец и гъдулар.
Тодор Амака почива на 13 март 1975 г. и е погребан в село Доча.
Местните хора си спомнят и говорят за него, с някакво особено чувство на уважение и гордост, израз на признание към таланта, трудолюбието и достойният живот на певеца, а гордостта идва от там, че той се е родил и израснал от техните среди и завинаги е останал един от тях. Трудно ми е да дам, от такава дистанция на времето достойна оценка за живота и творчеството на народния певец и гъдулар. Неговото време оставя малко записи от неговия репертоар, по-голямото му творчество остава в душите и паметта на хората. За днешното поколение е останал само споменът за странстващият трубадур, който разнася правдата на своите песни, а чрез тях и упоритата надежда, че утре животът ще бъде по-хубав и справедлив.
Генчо Димитров / Дряново News
