A+ A A-

210 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА МАКСИМ РАЙКОВИЧ

kniga_maksimКнига под печат: „Архимандрит Максим Райкович - бележит национален деец, дарител и патрон на Дряновското училище"

За архимандрит Максим Райкович, за тоя незабравим дряновец и българин, крупна фигура от епохата на Българското възраждане, се знае немалко. За него и дейността му е писано още когато е бил жив. Известни са и бележките на съвременници като писателя Цани Гинчев и проучванията на Иван Стратев, В. Арнаудов, Екатерина Златоустова, Е. Спространов, Н. Ив. Ванков  и др. В печата след Освобождението и в по-ново време са намерили  място други съобщения, статии и пр. за деятелността и приноса на Максим Райкович в борбата на българите за освобождаване от духовно и политическо робство. Името и делото му се изтъкват и в изследванията по различни въпроси от историята на Възраждането ни. Още през 1844 г. той предизвиква защитата на своите сънародници като български борец наравно с Неофит Бозвели - друга силна личност от времената на нашето освободително движение. Така на 15 ноември 1844 г. група български първенци от Свищов отправили до турското  правителство в Цариград протестно изложение против гоненията на Максим Райкович и Неофит Бозвели от страна на гръцкото духовенство, организирани от тогавашния Търновски митрополит-грък. Следва да се отбележи, че през последните десетилетия са публикувани  нови сведения за Максим Райкович, които допълват и разширяват онова, което доскоро се знаеше за славния патрон на Дряновското класно и средно училище, макар че може да се спори за истинността или категоричността на едно или друго съобщение за живота на архимандрита. Например румънската историчка Елена Сюпюр лансира неизвестният за изследователите на делото на Максим Райкович факт, че  той се учил в Преображенския манастир до Търново, след това станал учител в Дряново и от 1832 г. се преместил в Лясковец пак като учител и едва тогава се покалугерил. Твърденията на Сюпюр са интересни и може би отговарят на истината, но не са документирани. Ако е така, това би означавало, че архимандрит Максим Райкович е бил един от първите възрожденски учители в Дряново, един от дейците и просветителите, подготвили училището да се развие, издигне и превърне в класно училище.

След 1950 г. беше публикуван и архивът на Георги С. Раковски с документи и писма, отнасящи се и за Максим Райкович, останали някога неизвестни на автори като Иван Стратев, Екатерина Златоустова и др. преди 70-90 години. В писма от и до Раковски от редица български дейци през периода 1853-1867 г. се съобщават впечатляващи данни и оценки за изключителния му авторитет и влияние сред българите, заради праволинейността и непримиримостта му в борбата за справедливото решаване на каузата за освобождението на България от турското политическо робство и гръцката църковно-религиозна опека по пътя на националното осъзнаване, на народната революция, сплотеността, единството и безстрашието. От архива на Г. С. Раковски става ясно, че където и да е бил архимандритът - в Дряново, Преображенския манастир, Лясковец, Плаковския манастир, Браила, Галац и на други места, на него се е гледало като на истински народен български водач. И това цяло десетилетие преди самият Раковски да е бил признат за такъв от революционната ни и просветна емиграция и напредничавите синове на поробения ни народ, от всички, които са милеели за този народ.

Още през есента на 1853 г. Атанас П. Гранитски (1825-1879), също известен български възрожденец, книжовник, учител и преводач, роден в Котел, в писмо до Раковски му съобщава имената на 40-те „любородни наши български доброжелатели (т.е. патриоти, радетели на българщината). Между тези български дейци е и името на Максим Райкович, по това време вече установил се в Галац. След смъртта на такива видни народни борци за национална българска църква като Софроний Врачански и Неофит Бозвели, славата на архимандрит Максим Райкович се носела от уста на уста сред българската емиграция в Румъния и Русия, пък и в поробеното ни Отечество, като  на истински духовен наставник на българите и горещ родолюбец. Тази слава не била случайна, защото било известно участието му в революционната „Велчова завера" през 1835 г.; знаело се и за отстояването на архимандрита, рамо да рамо с Неофит Бозвели, на справедливите български искания за самостоятелна българска православна църква, изпаднала в беда без свои български църковни ръководители, епископи и митрополити. И по тази причина Максим Райкович, гонен и преследван като бунтовник от гърци и от турската власт, бил прокуден от родната земя. При това този дряновец бил истински борец, корав и целенасочен, носител на благородни народностни стремления. Защото роденото в Балкана негово българско сърце не можело да се примири с неправдите, защото той през целия си живот добре разбирал и изпълнявал повеленията на своя дълг и отговорност като български патриот. Това добре разбрал още Неофит Бозвели, един от титаните на Българското възраждане, който характеризирал Максим Райкович като незаменим „народний поддръжник" и подчертал, че архимандритът от Дряново е негов най-близък помощник в борбата за събуждането на българите. В едно писмо до сътрудника си  в Галац Васил Добрович от 13 декември 1856 г. Раковски му пише: „Поздравете отца Максима от моя страна и му кажете, че то голяма българска съдбина стои на негови ръце. И нека смисли добре, каков свещен дълг го на то непременно принуждава. И чест ще добие, нека сам размисли!"

Преценката на Раковски за ролята и мястото му в националното движение и борбата за политическо, църковно  и просветно освобождение на българите през средата на 19 век е съвсем обективна. Освен другите заслуги на Максим Райкович сънародниците му добре помнели  и неговия призив от 1852 г., известен в науката с название „Жалостиво увещание", адресиран специално към българите в Браила, но със значение за всички българи, където и да се намират те. А тоя призив е пълен с укори, че браилските българи нямат и нищо не са сторили да имат в същия град, въпреки многохилядната българска колония там, българска църква и училище. След своето „увещание", за да даде личен пример, Максим Райкович се заел да стори това - да организира построяването на български църква и училище в румънския град Галац, също населен с няколко хиляди българи, за да не изгубят те своя роден език и национален дух. Известно е, че на 5 август 1861 г. архимандритът дал от своите средства 500 австрийски жълтици именно за построяването на български църква и училище в Галац, които не забравил и в завешанието си, отворено след смъртта му. Неслучайно 60 години по-късно, през 1926 г. друг български духовник и негов наследник в Галац - свещеник Георги Димитров нарича Максим Райкович „Великият български родолюбец". Както е известно, в своето завещание архимандритът отделял и значителни средства за осигуряване развитието на училищата в Дряново, Търново и Лясковец. В това отношение, специално за Дряново, когато в градеца решили да се създаде  класно училище, и за целта бил привлечен  подготвен учител като Христо Максимов от Сопот, Максим Райкович не само изразил задоволството си, но и реалната си подкрепа от Галац. На 25 август 1859 г. той изпратил специално писмо до първенците в Дряново с радостно поздравление за откриването на новото и класно училище, а заедно с писмото и 6 (шест) географски карти на света и континентите за нуждите на училището, които карти той изпросил от Одеското  българско настоятелство. В писмото си Максим Райкович се обръща специално и към  Христо Максимов:

„Господин учителю, видях писмото Ви, за което (че) имате нужда за едни речници. Бъдете убо спокойни! Аз ще се потрудя пак чрез Одеското Българско настоятелство..." Без това да е тема на изложението ни, тук не можем да се въздържим и да не определим писмото на Максим Райкович, особено в тази му част, като пряко потвърждение на историческия факт, че през 1858 г. в Дряново се е открило класно училище, който факт някои се опитват да омаловажават или оборят. Защото не може да се настоява  едно килийно или начално училище да  работи с речници и модерни географски карти, нещо характерно за класните и средни училища." И още един факт в тази насока. Това е фактът, че в писмото си архимандритът след като споделя „жалостта" си от изостаналостта на Дряново в учебното дело, посочва радостта си, че са си намерили „образцов учител и си правят ново училище" разбирай централно, класно, а не махленско и първоначално, каквито са били до 1858 г. училищата в селището. И последният знаменателен факт -  в писмото си до дряновските първенци, свещеници и учители Максим Райкович заявява, че „какво подарявам на училището моят си дял, какво ми се пада (от къщата и имотите) от баща ми и братово."

Популярността на Максим Райкович нарастнала особено много по време на Кримската война (1853-1856), когато той участвал в организирането на българските доброволчески отряди в помощ на Русия и сам служил като свещеник в един от тези отряди и после в голяма руска войскова болница, за което бил награден лично от руския император и му било дадено и руско поданство.

Какъв е бил Максим Райкович за българите в Галац и като каква личност се е утвърдил, научаваме от спомените на Цани Гинчев от Лясковец, бивш ученик на архимандрита, а после известен български писател „Той (М. Райкович) имаше силно влияние над всичките богати и сиромаси българи и постоянно ги обикаляше (по магазини, работилници и в домовете им - П. Ч) да ги съветва и поучава". На вид Максим Райкович бил „едър, висок и представителен, черноок, дълголик, малко кьосерлак. Самият му звънлив глас внушаваше секи му почит и уважение към него". Той бил „център" на българите в Галац. Наричали го „квачка" на българите, защото се грижел за тях, както квачката за пиленцата си. Бил личен приятел и на княз Александър Куза, виден румънски държавник. Максим Райкович, верен на вековните традиции, свързани с обединението „църква и народ", винаги призовавал за единство, когато това ще е от полза за народа. Ярък пример за това е писмото му до дряновските първенци и свещеници от 1859 г., което вече цитирахме. Например за изоставането на Дряново от успехите на други селища по отношение на просветата като причина архимандритът сочи: „вашето несогласие, което ви посяха фанариотите". И ги призовава: „стига да царствува помежду ви това несогласие. Не знайте ли, че несогласието е источник общо на сичките злини. Защото, ако имахме согласие, не щяхми да сме от всичкия свят най-прости". И по-нататък: „Мили мои соотечественици! Отхвърлете сега настрана всичките интриги и приймете благословеното от Бога согласие и старайте се сега да стигнете другите ..., които са от вас много напред в просвещението."

В наше време дейността и схващанията на Максим Райкович за съгласието, единството на народа, за всеобщата поддръжка на основните проблеми на българската национална кауза, отново звучат наистина съвременно и своевременно. Същевременно те носят мъдростта и ценностите на възрожденските традиции. Те напомнят, че един народ може да успее само ако полага повече грижи за своето просвещение, култура и духовен живот, грижи, които трябва да бъдат неотделими от работата за стопанско-икономическото процъфтяване и напредък на народа. Не е изгубил значение и личният пример на Максим Райкович, на този велик български родолюбец като дарител на средства за училища и просвета, за църкви и книги. Нещо, което може и трябва да се прави и сега - в тези тежки за съществуването на народа ни години.


Книгата „Архимандрит Максим Райкович - бележит национален деец, дарител и патрон на Дряновското училище" от проф. Петър Чолов и Генчо Витанов ще бъде представена на 31 май /вторник/ 2011 година от 15.00 часа в Ритуалната зала на Община Дряново

* * *


Духовно завещание

В имя отца и Сина и святаго

Духа Амин.

Долуподписаний смирен раб божий архимандрит Максим Райкович, като угаждам да приближава конеца на живота ми, бързам догдето имам здрави, размишленията си, да извърша и последните си християнски и народолюбиви длъжности.

Придавам думата си на създателя, и поръчвам на почтените господа мои душенастоятели да мя погребат по священический ред, а именно: Да мя облечат с черните священнически одежди, които съм приготвил, върху одеждите да са окачи желтий меден краст и после булото ми; да ся положи над гроба ми мряморен памятник с надпис какъвто испълнителите на завещанието благоразсъдят. - Желая да са погребе тялото ми в българската църква Св Пантелеймона, това обаче да стане ако са позволи от местното началство.

Обевявам какво съм подарил и броил на живота си 500 или пет стотин жълтици австрийски които са употребиха заедно с другото количество в построението на българска народна църква Св. Пантелеймона в Галац; това количество бъде прието от тогавашний кассиер г-н Мех. Аврамович както гласи и самата му расписка.

Панеже два пъти пребих служител на руската  императорска войска, както показоват и свидетелствата ми, които имам от военните началници, и бидох награден от императора Александра Николаевичя, господар Всеросийский, с златен нагръден кръст, и понеже още от тогава останах под императорското покровителство, за това моля покорно честното руско императорско консулство в Галац да благоволи да има надзора на точното испълнение на завещанието ми.

Тъй също умолявам почтений г-да Евлогия Георгиева, търговец от Галац, когото определям главен мой душенастоятел  при распореждането на парите и вещите ми да призове да земат участие и другите мои душенастоятели, които са именно  назначени по-долу.

За мои душенастоятели назначавам и определям следующите почтени господа: Ев. Георгиева, В. Добрович, А. Михайлов, и П. Хаджи Аврамов които  умолявам и задължавам снисходително да ми распореждат наредбата, парите и вещите според както гласи настоящето мое духовно завещание което никой без исключение, духовен или мирски, няма право да дерзне да наруши нито една черта от разпорежданията ми.

Обевявам какво имам у г-на Прокопия Прокопиева, сарафин в Галац, 300 или триста жълтици австрийски дадени под лихва по 8% осем на стотях на година, и тий сичките ми капитал са съставлява от желтици 1900 хиляда и девет стотин, който ще са распоряди по следующий начин:

1-о  100, или сто желтици австрийски да са употребят за погребението ми; за тях истата цел да са употребят и колкото пари са намерят след смъртта  в местоприбивалището ми.

2-о 200 или двеста желтици австрийски подарявам на народното училище в Лясковец в търновското окружие в България.

3 -о  450 или четиристотин и педесет желтици австрийски  да са дадат на българското народно училище в Галац, което са намира при българската църква Св. Пантелеймон.

4-о 500 или пет стотин жълтици австрийски  да са дадат на народното училище  в родното ми село Дряново в търновското окружие в България. От тия пари 250 жълтици ще бъдат за мъжкото у чилище и 250 за девическото.

5-о  200 или двеста жълтици австрийски да са дадат на търновското девическо училище в България.

6-то 250 или двеста и педесет жълтици австрийски да са дадат на първа гимназия или симинария или друго висше народно училище кое би са учредило най-скоро в България, в който град или сило би било.

Сичките гореказани пари ще са употребят не за построение на училищни домове или заведения но именно ще служат за фонд, сиреч да са осигурят на някое място, дето и както г-да душенастоятели благоразсъдят, и да са испращат ежегодно само доходите им до общините или до училищните попечители на гореизложените градове и села, които са длъжни да употребляват надлежящите доходи от завещаните количества според както гласи настоящето завещание и никак друго-яче, а с дохода от жълтици 250 оставени за първа  гимназия, семинария или друго някое висше народно училище да са следува както разсъдят за по-добре г-да испълнителите  на завещанието, догдето са учреди казанното заведение.

7-о 100 или сто жълтици австрийски ще са дадат  на сродниците ми ; тия мои сродници един или двама длъжни са да са явят  за да приемат завещанното количество  от г-на Ев. Георгиева  с потвърдени писма  от селското дряновско Общество, което  е длъжно да разсъди кои са моите по- ближни сродници и на кого по колко са пада да са даде.

Обявявам, както явно са вижда от самото това завещание че сумата за завещанните ми количества  е по-малка с жълтици 100 сто от сичкий ми капитал даден под лихва. Следователно г-н  Евлогий Георгиев, главний мой душенастоятел, е длъжен да варди това количество и да го даде на оногова, който  се яви с особенно писмо  от моя страна  с самопоручний ми подпис и които пари остават на расположението му. Ако в разстояние на 6 (шест) месеца от смъртта ми не са яви това лице, в такъв случай реченното количество  остава да са употреби за някоя народополезна  цел и дело от г-да душенастоятелите.

Колкото вещи сребърни и позлатени книги дрехи и други неща за продавание са намерат в пребивалището ми да са продадат, и одържанното от тях количество да са употреби за някое украшение или друга потребна работа в българската църква Св. Пантелеймон в Галац а колкото неща са намерят които не са за продавание да са разпорядят и подарят комуто каквото прилича по християнский обичай.

Ако след смъртта ми са случи да остане лихва неземана, както ще са види от кредитните ми билети, то г-да  душенастоятелите имат пълно право да дирят съразмерната лихва която да са приложи  при завещанните жълтици 50 за българското народно училище в Галац.

Настоящото ми завещание е писано според желанието ми и добрата ми воля, и за уверение подписвам са саморучно с приложение на печата си, а направи са в два екземпляра от които и двата потвърждение от тукашното честно русско консулство, моето покровителство, единий остава да са пази в архивите му а вторий задръжавам аз.

Галац 13 януарий 1873.

Архимандрит Максим Райкович.

Гаврил Г- Аврамов.

Свидетели:     Атанас Михайлов.

/Дряново News

 

 

 

 

КОНТАКТИ